Сахасрара

Седмата чакра в човешката чакрална система, на санскрит наречена Сахарара, се намира в областта на горната част на мозъчните полукълба на главния мозък. Тази чакра позволява да се придобие способност за свръхсъзнание, да се установи стабилен контакт с Истинския Аз и по този начин да се реализира висшата пълнота на живота.

Сахасрара символизира най-висшето състояние на съществуване, в източната култура я наричат „Върховен център за контакт с Бог”. Изобразява се като лотус, подобно на останалите чакри, но за разлика от тях, той е с дълго стъбло и хиляди листенца. Лотусовият цвят се храни от своите корени, които са в земята, но неговия цвят разцъфва на повърхността на водата. По подобен начин всяка чакра е свързана с нашата физическа същност, но може да разцъфти едва, когато премине на съответното ниво на което тя се развива. Сахасрара е на върха, тя е висшето осъзнаване и  освобождаване на духа, но ако искаме да избегнем вероятността да се изгубим в безкрайното, трябва да запазим един дом, в който духът да може да се връща.

Често идентифицираме съзнанието и осъзнаването с ума, но дали е така. Понякога, когато си поставим задача да наблюдаваме своите мисли, установяваме, че това е възможно. Ако умът ги поражда, тогава някой е в състояние да ги наблюдава. Чрез мисленето ние отразяваме свойствата и закономерностите в действителността, отразяваме заобикалящия ни свят, асимилираме го. Това, обаче не е достатъчно за да го осъзнаем, осъзнаването се извършва благодарение на интеграцията ни с Истинската ни същност, а достъпът до нея се осигурява от Седмата ни чакра.

От тази гледна точка можем да определим, че имаме едновременна възможност да наблюдаваме, да се потопим във вихъра на действителността и да осъзнаваме. При различните хора тези възможности са различно проявени. Някои предпочитат да са предимно наблюдатели на процесите в настоящето. Това, обаче ги лишава от пълноценната проява на преживяването и осъзнаването. Други са хора на действието, скачат в ситуацията и я преживяват. Те, обаче, също страдат от дефицити, лишили са се от наблюдението и осъзнаването съответно е непълноценно. Това е като да скочиш във водовъртеж, учиш се докато оцеляваш, а след това оцелял, уморен, се спускаш по течението, докато не попаднеш отново в следващия или не решиш да плуваш срещу течението. Нямаш време да се наблюдаваш, да преценяваш от къде е било по-добре да скочиш или въобще защо ти е било нужно да скачаш, как плуваш, как гребеш. По време на този процес имаме голямата полза на истинското преживяване, трупаме опит, който няма как да придобием ако само седим и наблюдаваме. От нашата воля, сила, способност за интеграция, адаптивност към обстоятелствата зависи колко успешно ще преминем през поредната опитност и дали тя ще ни направи успешни или може да ни коства живота. Когато успеем да обединим тези три възможности и да го направим по уникално индивидуален начин, достигаме до личната си еволюция и разширяване на съзнанието, а то е осъзнаване на собствената си ценност и принадлежност в Божествения план.

Човек на определен етап в своя живот може да започне да си задава въпроси като: „Защо сме тук?“, „Какво означава всичко това, какъв е смисълът на живота?“, „Какво е духът?“, „Защо се страхувам от смъртта и какво представлява тя?”. Това са въпроси, които ни водят извън настоящата реалност, към трансцендентност, към обгръщане на цялото, към събуденото съзнание. Човекът започва да търси отговорите  и с това започва своето духовно пътуване, което е както към цялото, към Божествената същност на проявлението, така и навътре към самия себе си, като еманация на Божествеността. Eднa oт paзлиĸитe мeждy дyшaтa и дyxa e, чe дyшaтa e изpaз нa индивидуалността, дoĸaтo дyxът е над човешкия ум и съзнание. Дyxът е като пoлe, ĸъм ĸoeтo ce вĸлючвaмe и влизaмe caми, но само тогава, когато преодоляваме хаотичността на собствената си душа, а самата тя ce ycилвa oт пpиcъcтвиeтo нa дyxa. Дyxът ce изpaзявa чpeз дyшaтa, ĸoятo мy дaвa въплъщeниe, cмиcъл и цeл. Дyшaтa нocи потенциалът на пpoявлeниeто, a дyxът на  ocвoбoждeниeто. Когато се стремим към разширението на собственото си съзнание, ние усъвършенстваме душата си и тя засиява с вътрешна светлина. Тази светлина е увличаща, харизматична, но тя също е способна да забележи и оцени красотата на божественото творение, на света извън нея самата и да отговори с единствено възможното чувство на безусловната любов.

Катя Маринова

 

Публикувай коментар към статията: